Предлагам Ви дами и господа, другарки и другари, да помислите и коментирате две идеи за прилагане, когато истинска работническа, марксистка партия дойде на власт:
1.Работната заплата на всички висши длъжностни лица без изключение да е равна на една средна заплата на квалифицираните работници.
2.Равни пенсии за равен трудов стаж.
Ето нашите основания за правилността на първата идея:
СОЦИАЛИСТИЧЕСКАТА ДЪРЖАВА- автор: Тодор Бомбов
Истината и лъжата лежат винаги една до друга – тъй както и в Хайгейт Маркс и Спенсър лежат един до друг. Което не значи, че заедно с истината е погребана и лъжата!
За разлика от опортюнистическите ребуси, извъртания и плетеници, Ленин само в няколко реда съвсем кратко, просто и ясно определя каква трябва да бъде социалистическата държава въз основа на историческия опит на Парижката комуна и критическия анализ на Маркс.
“Особено забележителна в това отношение е подчертаваната от Маркс мярка на Комуната : отменяване на всякакви отпускания на пари за представителство, на всякакви парични привилегии на чиновниците, свеждане на заплатата на всички длъжностни лица в държавата до нивото на “работната заплата на работник”. Тук именно най-нагледно се вижда преломът – от буржоазната демокрация към пролетарската демокрация… “ ( Ленин, т.33, с.41-42, курсивът навсякъде е на Ленин ).
И още:
“Пълната изборност, сменяемостта по всяко време на всички без изключение длъжностни лица, свеждането на тяхната заплата до обикновена “работна заплата на работника” – тези прости, от само себе си разбиращи се демократични мероприятия, обединявайки напълно интересите на работниците и мнозинството на селяните, същевременно служат като мостче, водещо от капитализма към социализма” ( Ленин, т.33, с.43, курсивът е на Ленин ).
Маркс спира вниманието си именно върху тези мерки на Комуната като набляга особено силно върху тяхното значение.
“Комуната беше образувана от градски съветници, избирани от различните райони на Париж въз основа на всеобщото избирателно право. Те бяха отговорни и можеха да бъдат отзовавани по всяко време…
… Като се започне от членовете на Комуната от горе до долу, всяка обществена служба трябваше да бъде изпълнявана срещу заплатата на работник. Придобитите привилегии и представителни пари на висшите държавни сановници изчезнаха заедно със самите тези сановници… ” ( Маркс, т.3, с.308, курсивът е на Маркс ).
Наистина, от 30-те най-важни мерки, предприела Парижката комуна, могат да се извлекат 5 от тях, до които се свежда цялата промяна на едно общество, разбивайки старата и едновременно с това изграждайки новата държава. Тези мерки представляват в същност пет принципа, които са общи за всяка държава, имаща претенциите да се нарича социалистическа. Те затова са и принципи – за да бъдат общи, независимо от националното различие на всяка една от тях. Това са принципи, които изпълват и дават съдържание на социалистическата държава като диктатура на работническата класа. За прегледност ще ги подредим така :
1. Работната заплата на всички висши длъжностни лица без изключение трябва да бъде равна на заплатата на един обикновен работник, т.е. на средния работник.
2. Отменяване на паричните и изобщо на всякакви привилегии на чиновниците, особено на висшите.
3. Отменяване на всякакви пари за представителство и представителщината.
4. Пълна изборност за всеки на всички длъжностни места.
5. Сменяемост по всяко време на всички длъжностни лица без изключение.
Ето, това е социализъм по отношение на политическите отношения!
Тази е твоята “свята и чиста република”, Апостоле!
А дали до 1990 година социализмът имаше почва у нас, ще стане ясно, ако разгледаме всеки един принцип поотделно. Защото естествено възниква въпросът – това през ХХ век социализъм ли беше? Това ли е социализмът в същност?
По първия принцип бе най-голямото кощунство с марксизма, водещо до чудовищно извращаване на социализма. Най-дискутираният, най-шумният и затова в същото време най-често “забравяният” въпрос сред академиците на марксизма и най-премълчаваният пред масите, въпрос, пазен в най-дълбока тайна от тях – и преди, и след “преустройството”. Принцип, заклеймен като догма! Жизнено важен въпрос за всяко социалистическо общество, отхвърлян винаги като “остарял” и “наивен”, който в “съвременните” условия не можел да се въведе. Целта, скрита зад такива увъртания обаче, е чрез различни методи и средства този принцип да се отдалечи във времето и ако не се забрави, то той да загуби “давност” и вече със “законно” основание да се обяви за “остарял” за новите “съвременни” условия. Така тази мярка на Парижката комуна се възприема от различните “идеологически бърборковци” като простащина, унижение или атавизъм. Ако не бъде атакуван още и като уравниловка, този принцип се възприема от тях едва ли не като първоаприлска шега, родена от чувството за хумор на комунарите.
Наистина ли е уравниловка обаче този принцип? Наистина ли е догма? Дали той е отживелица и анахронизъм?
Да припомним, че на времето за опортюнистите и Ленин е бил “догматик”, отстоявайки напълно и докрай този основен принцип. Ако той означаваше уравниловка, това щеше да означава, че и самите основатели на научния социализъм, издигнали тази мярка в принцип, т.е. и Маркс, и Енгелс, и Ленин трябва да причислим към идеолозите на дребнобуржоазния социализъм! Както е тръгнало в наше време и това може да излезе като научна истина!
Ето защо нека видим по-отблизо същността на този принцип. За тази цел трябва да потърсим връзката между труда на работника и труда на висшия чиновник.
Трудът на работника, т.е. производителният труд, е труд, който създава стойност, докато трудът на висшия чиновник, т.е. управленският труд, е труд, който не създава стойност. Два различни вида конкретен труд, но произвеждащи стойност, могат да бъдат сравнени. Затруднението тук обаче идва от това как да бъдат сравнени двата вида труд, когато единия от тях не произвежда стойност.
“Ала има такива обществени условия, при които… тези два различни вида труд са само видоизменения на труда на един и същи индивид и още не са отделни, затвърдени функции на различни индивиди… “ (Маркс, “Капиталът”, т.I, с.60-61).
Маркс ни подсеща, че това съпоставяне може да стане само чрез абстрактния труд, т.е. чрез изразходването на човешка енергия изобщо. Сравняването може да стане само според количеството труд, изразходван за единица работно време. Но това не може да стане чрез разменната стойност, както се сравнява производителния труд между двама работника. За да могат да бъдат сравнени двата вида съвсем различни по качеството си труд, трябва абстрактният труд да се изрази не в разменната стойност, а в отговорността. Двата вида труд могат да бъдат поставени при равни условия, само когато техен измерител е отговорността и то еднаквата отговорност. Едва тогава двата качествено различни вида труд могат да бъдат сравнявани, въпреки всички специфични различия на всеки отделен вид конкретен труд. С други думи, независимо от различните качества, трудът на работника и трудът на висшия чиновник са сложени при равни условия едва при еднаквата им отговорност от крайните резултати на своя труд, от изпълнението на професионалните им задължения.
В нашата образцова правова държава и сега безразборно се обърква, комично се смесва отговорността с напрегнатостта на труда. Напрежението, интензивността на труда се представя като… отговорност! От тук, от различното напрежение на труда, таксувано като различна отговорност, се пусна в обръщение разбирането за “висока” и, по тази логика, “ниска” отговорност, “голяма” и съответно – “малка” отговорност. Това е безсмислица! Отдавна беше наложено схващането, че служебния пост създава т.нар. “отговорни другари”. От време на време те самите доказваха нелепостта на тази титла, когато бъдеха уличени в корупция – доказваха, че никога не са били отговорни и никога не са били другари!
Когато глупостите идват от високо място, те се приемат за доказани теореми. Дори нещо повече. Това схващане съществуваше не само като теоретична формула, но и като нейна практическа основа – на отбрани лица в нашата държава се заплащаше допълнително за “отговорен труд”, “за отговорност и качество”, т.е. плащаше се така, както се плаща обикновено привилегия – без причина. Но отговорността не може да бъде привилегия. Напротив – привилегията искаха да ни пробутат за отговорност!
Само когато отговорността е еднаква в обществото, само тогава можем да кажем, че в цялото общество има отговорност на практика за всички. Това означава, че в такова общество се осъществява взаимен контрол, т.е. действат правата и обратна връзка в опростена управленска структура без излишни функции. Взаимният контрол е най-сигурният контрол, отхвърлящ необходимостта от специален контролен апарат. Тази еднаква отговорност означава, че както работника е длъжен да отговаря пред министъра, така и министъра трябва да отговаря пред работника, т.е. че длъжностните лица са отговорни пред самите работници. Самото участие на работниците в управлението на държавата не е абстрактно понятие, както бе в утопията на близкото минало, а конкретно се изразява именно в това, че всички длъжностни лица в държавата са избирани и сменяеми по всяко време, т.е. са отговорни пред работниците, а и всички граждани, като правоимаща и равнопоставена част от обществото. Едва сега, когато са под контрола на работническата класа, длъжностните и особено висшите длъжностни лица, вече биха вършели действителна работа, а не само да имитират дейност. Контролът отдолу – от работниците (и от гражданите изобщо), не означава намеса в работата на чиновниците, а отчет за тази работа, това не е анархия, а ред и то най-добрия ред. Контролът отдолу е нужен за изчистване и недопускане на обществените недъзи, за лекуване и профилактика на язвите горе, както и обратно. Този взаимен контрол не е “намеса във вътрешните работи”, защото той означава отговорност по крайния резултат, на изхода на “черната кутия”. Отговорността при капитализма само в краен случай се проявява като съдебна отговорност, т.е. налагана с държавна принуда, докато отговорността, за която говорим, е съзнателна, т.е. изграден навик, обществено отношение, определен начин на живот.
Така, вече поставени при равни условия – еднаквата отговорност – двата качествено различни вида труд могат да бъдат съизмерими. Тъй като трудът на министъра (на депутата или други подобни) е сложен, високоинтелектуален труд, с по-голямо напрежение, изисква изразходване на повече енергия от труда на средния работник и гражданин, работната му сила би трябвало да се заплаща и по-скъпо. Но, когато работната заплата на министъра, според принципа на Парижката комуна, бъде равна на работната заплата на средния работник, това означава, че по-високо квалифицираната работна сила на министъра ще се заплаща по-малко, т.е. работната заплата няма да отговаря на индивидуалното количество труд, изразходвано от работната сила на министъра, а ще бъде по-ниска. Това е несправедливост! Да! Но вече с обратен знак. Това е несправедливост за малка част от обществото – висшите длъжностни лица, и затова справедливост за останалата огромна част от него. Точно в това обаче се изразява социалната несправедливост при социализма. Но всяка държава затова е държава, защото в нея съществува социална несправедливост. Иначе не би била държава. В държавата при социализма социална несправедливост също има, но тя е насочена в обратна посока. И тази социална несправедливост ще съществува толкова по-дълго, колкото е по-дълъг пътят на отмирането на държавата, т.е. колкото на по-ниско равнище на развитие на производителните сили победи социалистическата революция.
Експлоатацията винаги означава социална несправедливост, макар че социалната несправедливост не винаги означава експлоатация. Не може нито с вълшебна пръчка, нито с царски жезъл или указ да се отхвърли изведнъж социалната несправедливост, живяла хилядолетия като вътрешно присъща на държавата. Тъй като е заварено положение за работническата класа след социалистическата революция, социалната несправедливост в държавата трябва да се поеме от някого – това е нейната най-съзнателна част : работническата или комунистическата партия.
И още нещо. Когато работната заплата на министъра отговаря на средната работна заплата, това съвсем не означава, че му се заплаща и под стойността на работната сила. Напротив – това означава, че работната му сила се заплаща точно по нейната стойност. Защото стойността на работната сила се определя не от индивидуалните различия на всеки отделен работник, а от стойността на работната сила на средния работник. Така че работната заплата на министъра ще съответства точно на стойността на работната сила, ще се определя пряко от стойността на работната сила. По този начин работната заплата на министъра ще бъде индикатор на стойността на работната сила, неин еквивалент и измерител. По работната заплата на министъра ще може да се съди за жизнения стандарт на обществото. Само така повикът за отговорност няма да е само чувство на отговорност, а вече и отношение на отговорност. Отговорността означава подчиненост на личните възможности пред обществените потребности.
У нас беше по-лесно да се научи заплатата на президента на САЩ, отколкото на кой да е наш правителствен чиновник, пък бил той и висш. Как се нарича тази криеница, тази “желязна завеса”, ще научим по-нататък. Тази пълна неизвестност, тази законспирираност на висшите заплати обаче нямаше нищо общо с нелегалните години преди Девети. Едва под силния натиск на обществеността и новото време правителството на Петър Младенов беше принудено да спре тази политическа жмичка и да публикува най-сетне заплатите на своите чиновници. Оказа се, според официални данни, че най-високата месечна заплата бе 2500 лв. В същото време средната работна заплата у нас бе 200-220 лв., т.е. от 10 до 12 пъти месечната заплата на висше длъжностно лице беше по-голяма от заплатата на средния работник! С други думи, месечната заплата на висшия чиновник представляваше пак месечна заплата, но на дузина работници! Или едва годишната заплата на средния работник! Освен това, злите езици говореха, че това не е цялата истина, т.е. че в действителност тези заплати са били много по-големи, отколкото се поднасят като официална информация. Нищо чудно и това да е било така – в държава като нашата, “дето култ е векове лъжата” (П.К.ЯВОРОВ, "Епитафия"), всичко е възможно!
Между другото, ако приемем горното само като изключение и само за ”социализма”, това, което взема и сега висш “отговорен” депутат само като заплата, както и преди, се равнява на същото, получено от бригада работници или рота пенсионери! Ето това е социално равенство! Това е социална справедливост! Това е демокрация! “Хубаво е да си министър, дявол да го вземе! Власт… чест… слава!” (Ст. Костов, "Големанов") И пари, много пари! Но пък така е при капитализма – свобода, банкови сметки, 10% и пак на свобода, и пак сметки…
В резултат на този пладнешки грабеж от редица изчервени петилетки преди и само за две посинени сега колко потребности на работниците станаха невъзможни и колко възможности – неупотребени!
В интерес на историческата истина и обективност трябва да припомним на разни господа-големановци, много от които преди като “другари” търсеха “нов прочит на Ленинското наследство”, трябва да припомним, че месечната заплата на Ленин, на “гениалния революционер и учен-философ” (клише от тогава) в най-тежките времена на революцията е била 500 рубли и е съответствала на средната работна заплата в Русия към тази дата. Кой държавен служител комунист у нас беше учен-философ, заедно с това революционер, а да не говорим за гений?!
Трябва да припомним още, че Ленин е водил непримирима борба за отстояване на този принцип и то най-вече на дело. За увеличаване на заплатата му от 500 на 800 рубли от Владимир Бонч-Бруевич, началник на канцеларията на Совнаркома и негов най-близък приятел, и Николай Горбунов, секретар на Совнаркома, Ленин предлага за тях тежкото (поне тогава!) партийно наказание “строго мъмрене”, като заплатата му остава непроменена. За Ленин това е тежко провинение, своеволие, равно на престъпление! (виж Ленин, т.50, с.78)
Но за нашите бащи на отечеството средната работна заплата явно беше унижение, за тях “намаляването на заплатата на висшите държавни чиновници изглежда “просто” като искане на наивния, примитивен демократизъм (В.И.Ленин, "Държавата и революцията", т.33, с.42), тъй както някога го приемаше Бернщайн. Именно Бернщайн нарече тази проста и велика мярка на Комуната примитивна и догма. Ленин и болшевиките 46 години по-късно доказаха, че нито е примитивна, нито е догма. Само че до рухването на Съветския съюз цели 75 години след Октомврийската революция по стар бернщайнски модел отново се втълпяваше все същата версия.
Вярно е, че при Ленинската, болшевишката, съветска власт е имало лица, които са получавали по 1500-2000 рубли месечна заплата. Но:
1. това са били научни специалисти, т.е. учени, а не чиновници, заети на държавна служба;
2. те са били чужди, а не свои, собствени кадри, за привличането, за купуването на които Съветската власт е отделяла повече средства – практика, известна днес като купуване на мозъци;
3. те са били буржоазни специалисти, а не комунисти, което ги “оправдава” като купувани;
4. това е била кратковременна мярка, а не постоянна практика, изключение, а не правило, с цел да се излезе по-бързо от разрухата след войната и революцията;
5. в крайна сметка обаче сам Ленин признава открито и ясно как се нарича такава мярка, въпреки всички горни съображения:
“Ясно е, че тя е компромис, отстъпление (удебеленият шрифт е мой – Т.Б.) от принципите на Парижката комуна и на всяка пролетарска власт, чиито принципи изискват заплатите да се свеждат до равнището на заплатата на средния работник, изискват борба с кариеризма на дело, а не на думи.
Нещо повече. Ясно е, че такава мярка е не само спиране – в известна област и до известна степен – на настъплението на капитала…, но и крачка назад (курсивът е на Ленин) на нашата социалистическа, съветската държавна власт, която от самото начало провъзгласи и поведе политика за намаляване високите заплати до заплатата на средния работник.” (Ленин, т.36, с.166)
Този въпрос – за заплатите на висшите чиновници – обаче умишлено и ревностно се пазеше в тайна от нашите “приятели на народа” пред широките работнически маси, както жреците на племето пазят своите тайнства и магии от непосветените. Разясняваше се всичко за социализма, само без това “просто”, но основно негово правило. Развиваха се цели теории, системи и модели, изграждаха се футуристични представи, строяха се “концепции” с професорска ученост, само не и да се засяга този жизнено важен и лесно разбираем за работническата класа въпрос.
“Да крием от масите, че привличането на буржоазни специалисти чрез извънредно високи заплати е отстъпление от принципите на Комуната, би означавало да слизаме до равнището на буржоазните политически интриганти и да лъжем масите.” (Ленин, т.36, с.167)
Ето какво означава да се крие от масите високото заплащане на държавните висши чиновници – буржоазно интригантство и измама за работническата класа! От същата тази партия, която се биеше в гърдите и наричаше себе си комунистическа и ленинска!!! А и всички “преустройства” не промениха нищо в това отношение!
Внимателно се подбираха отделни фрази на Ленин, на Маркс и Енгелс за защита на съществуващото безобразие и гавра с комунизма. За тази цел си имаше цели екипи добре платени академици, специализирани в марксистко-ленинска еквилибристика. Това обезобразяване на марксизма е може би върхът на човешката демагогия изобщо. В небивалия потоп от литература за комунизма никъде нито дума не се отбелязваше същността, целта и значението на този прост, т.е. разбираем от всички, принцип, който представлява едно от необходимите условия за практическото осъществяване на социализма. Причината – да се държат в безропотно подчинение огромни маси нещастници, за да се превърнат те в мазохисти!
“И именно по този особено нагледен – по въпроса за държавата може би най-важен пункт – уроците на Маркс са най-забравени! В популярните коментари, а те са безброй, за това не се говори. “Прието е” за това да се мълчи като отживяла времето си “наивност”… “ (Ленин, т.33, с.42)
Тези думи Ленин като че ли ги бе написал минута преди “социализма” да рухне и мастилото дълго не бе изсъхнало! Трябва да кажем, че по този пункт уроците и на Ленин бяха най-забравени! Стремежът на нашите “комунисти”, иначе "верни" на ленинския мироглед, бе този принцип да се нахока като отживелица и чрез различни методи (включително полицейски) той да се отдалечи във времето и по този начин да заприлича поне малко на анахронизъм. У нас също отдавна бе “прието” да се мълчи по този въпрос. Така по-късно започна да се мълчи по много въпроси.
Основният принцип на диктатурата на работническата класа е Закон за социализма. Dura lex, sed lex! (Суров закон, но закон! (лат.))
“Развращаващото влияние на високите заплати – пише Ленин – е неоспоримо – и върху Съветската власт…, и върху работническата маса.” (Ленин, т.36, с.168)
Това разлагане на работническата класа е мотив и цел на всяка буржоазна държава. Така отново у нас се възродиха чорбаджийщината и дебелащината.
Тук, разбира се, не говорим за християнски аскетизъм, нито за пуританство на висшите чиновници. Но за едни нормални, обикновени, обществено утвърдени потребности, каквито има средния работник, т.е. средния гражданин – това вече е законно изискване. Пък и нали висшите длъжностни лица са били преди това нисши! По този начин министърът най-добре ще разбира потребностите на средния работник, като сам ги изпитва по джоба си. Все пак министър на латински значи слуга!…
Тази социална несправедливост е неизбежна, щом обществото е затворено в държава. Безспорно чрез нея обаче може да се издигне общественото, а не само индивидуалното съзнание, до нивото на най-съзнателната част на работническата класа – нейната партия. Само чрез нея се осъществява на дело, в живота, съюзът между партия и класа в мирно време, когато другите революционни средства хващат ръжда. Тя е революционна мярка на революционна партия в условията на държавата, а не на революцията. Точно затова е необходима тази социална несправедливост – защото след победата на социалистическата революция, вече от позициите на властта в държавата, борбата трябва да продължи. Комунистите-революционери, макар че продължават да са работнически ръководители, все пак са вече държавни чиновници. Невъзможно е да искаме от чиновниците да станат революционери, но е възможно обратното. Ето защо борбата с бюрокрацията и кариеризма започва от тази социална несправедливост – затова на висше длъжностно лице при социализма се заплаща не като на висококвалифициран специалист, нито като на учен, а като на държавен чиновник, какъвто в същност си е той. В тази социална несправедливост се изразява най-тясната връзка между партия и класа в изграждането на новото общество. Материалното им единство е предпоставка и за идеологическото единство между тях. Икономическото равенство между министъра и работника, между комуниста и друго- или безпартийния, може да не е достатъчно, но то е необходимо условие и за тяхното юридическо равенство, равенството пред закона! В противен случай равенство и закон са празни думи!
Колко вярно Анатол Франс е доловил, че една от най-големите бариери за осъществяването на социализма, тумор за обществото, това са “големите държавни служби”. (А.Франс, "На белия камък")
Ето защо не е догма спазването на този “остарял” принцип на Парижката комуна и на болшевишката Съветска власт. Тази мярка означава да се защитават интересите на работническата класа, а не собствените чиновнически интереси, една действително комунистическа партия, а не партийна котерия. Дори и “преустройството”, което събра толкова надежди, обявявайки се за обновление на социализма, не възстанови този основен принцип на социализма. Освен задължителните в такъв случай общодемократични промени при събарянето на тоталитарна диктатура, нито един принцип на социализма не бе въведен. Общодемократичните промени се представяха за социалистически! Една заблуда сменяше друга!
Ето защо издигнатото искане на Комуната за евтино правителство не е случайно. Евтино правителство – това означава малко и скромно платени висши чиновници, отделянето на по-малко средства за държавата и повече за обществото. Само с въвеждането на този принцип се обявява действително война на бюрокрацията, вместо да се водят само дипломатически преговори с нея. Само така се разбива т.нар. ”командно-административен апарат”, без да му се остави никаква възможност за реставрация. Службогонството е плевел, който не иска молитва, иска мотика. Службащината в “реалния социализъм” така се беше развихрила, че отново, както по Вазово време, цяла България сякаш се бе спуснала за служби. Високите министерски заплати действат смъртоносно на всяка, но особено силно на социалистическата държава. Странна симбиоза бяха решили да получат нашите държавни социалисти – комунизъм с кариеризъм! И никакво “преустройство” не бе в състояние да се пребори с избуялата по този начин бюрокрация. До 1990 година, пак по думите на Вазов, в България най-опозорителното оскърбление бе да кажеш някому да иде да работи. Да си работник бе срам, да си чиновник – гордост! Службогонството наложи бягство от труда по съвета “учи, за да не работиш”. И ето, че пак настанаха “мързеливи години”. Борба за синекури между жалки креатури – ето къде са корените на кариеризма, този кариес на обществото. За мрачните 40 години чиновнически социализъм издигането, служебното израстване, превърнало се в обществен навик, в норма на поведение, стана болестно състояние на обществото, превърна се в масова психоза, наложила практиката заради дрехите да посрещат, а заради ума да изпращат! Да се “расте” нагоре, нагоре – до “най-високото стъпало, на върха, по-нагоре – небе!” (СТ.Костов, "Големанов") Нямаше, за съжаление, кой да постави главозамаените ни мандарини от време на време да сядат на торен престол, както папата, за да се сещат, че и те са смъртни. Чиновнищината наложи фетиша пред дипломата. Обидно и под достойнството на човека е преклонението пред “кетапа”, документчето, което носи леката и доходна службица.
“Преустройството” заклейми навъдилия се “командно-административен апарат”, бюрокрацията изобщо, скара му се с пръст и той се притаи смирено. В очакване да мине вятъра. Така или иначе, но огромната армия чиновници си остана още дълго на бойното поле като прие кръгова отбрана. Бюрокрацията проявява винаги удивителна жизненост, невероятна приспособимост, благодарение на чудната система на “връзките”, които наложиха посредствеността, доведоха до липсата на професионализъм, до господство на бездарността във всички сфери на обществения живот. “Приятелската услуга” е вид лихварство, според Лутер, рушвет “с добро намерение”. А още Платон, отпреди 2500 години, отхвърли “влиятелните роднински връзки в държавата”. (Платон, "Държавата")
А ето защо предлагаме втората идея:
Предложението е добра идея, тъй като докато човек работи, получава малко или много според своя ум и работоспособност. Но когато се пенсионира вече се променя всичко и нуждите на всички пенсионери се изравняват-всеки пенсионер има по един стомах! Ако наистина пенсионната реформа е солидарна, би трябвало да няма значение какви заплати и доходи е получавал човек, който е работил много и е спестил достатъчно! А, който е бил с по-малка заплата нищо не е спестил, но поне ще получава пенсия, колкото получава банкера, министъра, търговеца-бизнесмена със същия трудов стаж, което е истинската солидарна пенсионна система. Това, че е внасял по-голяма пенсионна вноска-внасял, защото такъв ще бъде закона. Който не му харесва да си намали заплатата, дали ще има такъв случай!? За всеки 5 години в повече или по-малко трудов стаж от изисквания по закон, ще получава с 5% по-висока или по-ниска пенсия. Това е справедливо! В такъв случай пенсиите на мнозинството пенсионери ще се вдигнат значително! Има социална несправедливост, но тя ще бъде за малко хора, които пак ще са по-добре, след като са заделили нещо в банковите си сметки, но бедните няма да им завиждат, щото вече са дали част от своите пенсии на тях. Естествено този закон ще се приеме на референдум.
 

"1.Работната заплата на всички висши длъжностни лица без изключение да е равна на една средна заплата на квалифицираните работници."

Какъв ще е мотивът да се товари човек с тежки длъжности и много отговорност? Не смятам това за реалност, а за утопия, която клони към популизъм или нереално мислене. Що за идеализъм е да си под напрежение ден и нощ, като можеш да си един "квалифициран работник" и след осмия час да оставяш ядовете?

Образованието и квалификациите ми досега са "глътнали" минимум 200 хиляди евро. Книгите в моята библиотека са хиляди. На времето половин заплата ми отиваше за учебници и общообразователна литература. Заниманията във всеки клуб по интереси струват пари. Здравето се пази също много скъпо, изисква спортен отдушник след тежък ден.

1.След като няма големи заплати, там ще работят хора като Левски, да не би него да го е мотивирала "голямата заплата"?
2. Страхът, че утре трябва да отидеш в производството, дали ще се намери висш чиновник да предпочете селото или завода пред костюма,вратовръзката,колата, секретарката,ухажването и мн.мн.други дребни предимства.
3. Нама мандати, смяна по-всяко време, щом не си изпълнява задълженията. Най-важно без егоисти,кариеристи и продажници- там трябват съвестни хора!

Не съм много съгласен, gevara01. Хората учат много, за да имат после възможности да заемат по-високи длъжности и оттам да получават по-големи заплати. Ако всички получават еднакви пенсии за еднакъв трудояв стаж пък се обезсмисля заемането на по-висока длъжност и по-тежката работа, която някои предпочитат. Важно е какво е осигуряването нахората. Има голяма разлика в заплатите и разделение на много бедни и много богати в България, което трябва малко да намалее.
Поздрави!

[quote=barin]. "Ако всички получават еднакви пенсии за еднакъв трудояв стаж пък се обезсмисля заемането на по-висока длъжност и по-тежката работа, която някои предпочитат".

Какво общо има тук размера на пенсията? Когато си на работа, особено в първите години,изобщо не мислиш за пенсия. Мислиш само да получаваш повече пари. А заплатите в производството не са ограничени. В производството не участват само хора с ниско образование. Там са инженерите,агрономите,въобще всякакви експерти в различните производства с научни титли и без титли, там трябва да са най-училите хора, за да прилагат знанията си и да получават значително по-високи заплати според реализацията на продукцията. Как да няма интерес да учиш. Производството е важно,а не администрацията-държавна и общинска. Ако има ограничения-средна работна заплата за съответната община или държава, тя е за чиновниците, за администрацията, не се отнася за производството, което без прилагане на науката, без нови технологии, без конкуренция няма успех. И всички в колектива,завода,няма да получават еднакви заплати, всеки ще получава толкова, колкото е допринесъл за успеха на колектива. А колективи, които мързелуват ще фалират- така ще бъде при нашия социализъм. А, пенсиите също няма да са равни, ще зависят от годините трудов стаж, но с малки разлики. Всички пенсионери имат еднакви нужди-защо да се запазва същата разлика, както при заплатите?