Основната разлика при процеса на упадък в лявото политическо пространство на България, сравнено с дясното, идва от по-дългия период на формиране на нагласите на твърдия електорат. По-устойчиви са и се удължава агонията със самозалъгването, надеждите, при продължаваща политическа активност, въпреки иначе ясните индикации че там има само минало, липсва бъдеще и процеса е необратим. Други са вече прогресивните ляво-ориентирани сили в българското общество и обстоятелството че са разпилени, още без възможност да се консолидират с реална политическа физиономия, така както в дясно също практически отдавна няма кой да ни представлява, изглежда въпрос на време. За израстване на стабилни политически субекти явно са необходими години и десетилетия. В България това е аспект от продължаващия преход. Както се вижда в дясно, вакумът на освободеното пространство не се запълва веднага с носители на доверие, от каквито има нужда електората. Опитите на Корнелия Нинова и преди това Михаил Миков да заимстват новите послания на лявата прогресия не променят енергията в техния курс. Дори реализация на претенцията за следващ министър-председател, в контекст на задкулисните договорки с т.нар. опоненти, би била просто етап от упадъка на БСП, след който там вече трудно би могло да се говори и за надежди. Сега, както при десницата, в започналия разпад, с отцепниците се развиват преговори, в името на осъзната взаимна изгода, неизбежните компромиси и т.н.. С цел в краткосрочен план да запушат създадени от тях пробойни, всъщност, затвърждават отлива на избиратели. Още липсват механизми в България за ефективна конкуренция, много сериозен проблем и в политическия процес. Вместо политическата надпревара да се осъществява открито, в рамките на честна вътрешно-партийна борба, с публични дебати, преки, първични, вторични и пр. избори, издигането и определянето на водещи хора и решения в българските партии се извършва чрез ограничения за избирателите, с непочтени методи и средства, в нарушение на редица основни правила. В СДС, например, се сетиха да въведат решения чрез вътрешнопартийни избори едва когато там вече не останаха достатъчно хора да гарантират бъдещето на партията. Когато Георги Първанов от БСП изрази претенция за конкурентна изборна листа в рамките на ПЕС, като напълно демократичен подход от полза едновременно за партията и избирателите, с по-големия избор, който им предоставя; тяхното партийно ръководство сметна за ненужно да се обърне към самите избиратели за определяне на окончателна, единна кандидат-депутатска листа и реши че е по-целесъобразно да изритат Първанов. Историята на Иван Костов с Надежда Михайлова и др. в тази връзка е известна: поредица изборни неуспехи